е приеме, че всичко това е западна туя – основният източник на иглолистна дървесина в Северна Америка.
LONICERA, семейство Caprifoliaceae
Лоницерата или орловият нокът се смята за катерливо растение. Включва около 180 вида листопадни и вечнозелени изправени или увивни храсти. Храстовите с
ортове най-често се използват за жив плет, но има и видове, които може да се садят като почвопокривни или като единични храсти. Някои от видовете се използват като декоративни растения, заради богатия си цъфтеж и красива листна маса.
Лоницерата има много качества – цъфти продължително с многобройни пъстри тръбести светове, които излъчват екзотичен сладък аромат, който се разнася из цялата градина.
Това благоухайно растение понася добре подстригването и е подходящо за живи плетове и бордюри. Подкастрянето е добре да се извършва през май и август. При цъфтящата лоницера клонките с повехнали цветове се скъсяват.
Орловият нокът обича плодородната и влажна почва – преди засаждане добавете торф и тор към почвата. Вирее на слънце или полусянка.
Размножаването става чрез отводки или зелени резници, които е препоръчително да се заложат лятото или есента.
Както споменахме, лоницерата има разнообразни сортове. Най-често се среща вечнозелената L. Nitida. Стъблата на L. Periclymentum са дълги до 6 м. Цветовете се появяват от юни до август – дълги, тръбести, червеникавопурпурни отвън и кремави отвътре. Каталозите предлагат подобрени сортове - „Belgica“ цъфти през май и юни, а „Serotina“ - от юли до октомври. Изберете сорта „Aureoreticulata“ заради листата с жълти жилки. L. Americana е жизнен вид, който е отличен във всяко отношение. Някои препоръчват L. Brownii (червени цветове, юни-септември) и L. Tellmanniana (жълти цветове, юни-юли), но те не са ароматни.
Поради изключително ароматните си цветове и благотворно въздействие, ние Ви препоръчваме L. Japonica. Този енергично растящ увивен храст достига височина 2 - 3 метра. Стеблата са кухи, покрити с кафява кора. Листата са овални и достигат 4 - 8 см. дължина. Цветовете са уханни, бледо жълти, цилиндрични, с дължина до 5 см. Растението произвежда дребни черни плодчета, в които има от 2 до 12 семенца. Цъфти от юни до септември в бяло и жъ
лто. Изисква богата почва. На ранна пролет се тори. В края на цъфтежа е добре да се окастри, за по-добра форма. Понася сянка и течение,но вирее най-добре на полусянка. Размножава се чрез стъблени резници и отводки.
Японският орлов нокът (L. Japonica) притежава и изключителни лечебни свойства. Неговият цвят е с висока лекарствена стойност и е на почит в китайската медицина. Има мощни антибактериални и противовъзпалителни свойства и се използва за премахване на токсините, включително против антракс,треска, грип и язви, кашлица и възпалено гърло. Ароматът на цветовете се използва за аромотерапия поради доказаното благотворно влияние за намаляване на стреса.
Ние препоръчваме полувечнозеления орлов нокът, защото цъфти красиво и продължително, излъчвайки божествен аромат, а едновременно с това е непретенциозен и изискващ малко грижи.
Латинско име: Euonymus
Популярно име: Евонимус, чашкодрян
Семейство: Celastraceae
Евонимусът е един от най-популярните вечно зелени храсти за градинско отглеждане .
Има две ясно разграничени групи – на едните листата опадват през зимата, а другите са вечнозелени. Първата група се състои от големи храсти или дървета, които се отглеждат заради ефектните плодчета и пъстрите есенни листа. Към вечнозелените спадат пъстролистните почвопокривни сортове на E. Radicans и изправените храстовидни форми на Е. Japonicus.
Едно от най-ценните ка
чества на вечнозеленият Е. japonicus е, че е студоустоучив. При много ниски температури горната част на евонимуса може да загине, но коренът му издържа на неблагоприятните условия. Единственото важно условие при отглеждането му на закрито е през топлите месеци да му се подсигури прохлада. В далечната си родина Япония това растение се среща под формата на храст, достигащ до няколко метра височина. Листата му са изключително ефектни – лъскави, в различни тоналности на зеленото. Не си мислете обаче, че евонимусът не цъфти. От май до края на юли клонките му се окичват с нежни бяло-зеленикави цветчета.
Сред най-популярните разновидности са Argenta Variegata (със зелени листа в две близки тоналности и тънки бели ивици по края); Luna (с маслиненожълти листа със зелени ивици по края); Marieke (както със зелени, така и със сиво-зелени листа с бледожълти ивици по края); Microphyllus (ситни петнисти листа).
В групата на листопадния евонимус основният вид е E. Europaeus. Достига над 6 м. височина, овалните му листа стават розови или червеникави наесен, а заоблените плодчета се разцепват и показват оранжевите си семенца. Още по-забележителни са сортът Е. Еuropaeus „Red cascade“ и новият член на групата E. Alatus.
Евонимусът обича всякаква градинска почва. Вирее на сянка или полусянка, но листопадните и пъстролистните видове предпочитат яркото слънце.
Този храст се нуждае от малко или от никакво подкастряне, но ако се налага, направете го през май. Подрежете живия плет от E. Japonicus през май и отново в началото на есента. Чашкодрянът може да бъде оформен като жив плет, като самостоятелен храст или група, а също и като ниско дърво.
Размножаването става чрез отводки или зелени резници през лятото.
Евонимусът, особено във вечнозелената си разновидност е един красив храст, задължителен за всяка градина, както поради своята издръжливост и непретенциозност, така и поради красивите си плътни листа.
ЧЕМШИР/ЧИМШИР (BUXUS)
Семейство Вихасеае, Чемширови
Чимширът е един изключително подходящ храст за гъста и вечнозелена жива преграда, която може редовно да се подрязва. Това растение се цени високо заради гъстата красива корона, блестящите листа и добрата му поносимост към подстригването, която позволява да се създават от него живи огради и фигури с различна височина.
Родът Чимшири обединява около 30 вида, чиято родина е Средиземноморието и Югоизточна Азия. Ботаническото им име Buxus на гръцки означава “плътен” и се свързва с гъстотата на листата, които плътно покриват клонките. Най-често се отглежда вечнозеленият чимшир (Buxus sempervirens). В родните си места той може да израсте като високо до 10 м дърво, а на възраст достига 800 години. С течение на времето от него са създадени много форми и сортове. По-компактни и пъстри сортове са B. Sempervirens „Marginata“ (листа с жълти краища) и B. Sempervirens “Aureovariegata“ (Листа с жълти петна). Ако ви трябва висок само няколко метра чемшир за разполагане само по края на пътеч
ка, засадете B. Sempervirens „Suffruticosa“. Високите и компактни форми позволяват да се правят живи плетове и мащабни фигури, а сортовете джуджета се използват за очертаване на пътечки и разделяне на лехи.
Чимширът няма никакви претенции към почвата и светлината. Ако е засаден на припек, той ще расте буйно. Добре ще се развива обаче и на полусянка. Неопитните градинари трябва да знаят, че чимширът леко понася пресаждане във всяка възраст и смяната на мястото въобще не му действа зле. Когато от него ще се прави жив плет, обикновено се засажда в един ред. Когато обаче искаме бързо да имаме плътна и дебела ограда като стена, се практикува шахматно посаждане в два реда. Високите форми се садят на разстояние 35-45 см. между растенията, а джуджетата – по-гъсто.
За да са красиви и компактни оградите, бордюрите и фигурите от чимшир, короните на растенията трябва от май до август да се подстригват на всеки 6 седмици. Изрязаните клонки с дължина около 10 см. може да се вкоренят, при което да се получи голямо количество посадъчен материал. През първата година от засаждането чимшировите храстчета се под
рязват само веднъж, за да се предизвика обилно разрастване на клонки в основата. От втората година вече се подстригва няколко пъти през лятото, за да се сгъсти короната и храстчетата да приемат желаната форма.
В периода на израстване се поддържа умерено влажно. Чемширът понася и временно засушаване. От май до август се наторява всеки месец.
Чимширът се размножаване чрез делене (лесно), като отделените части се засаждат по-дълбоко от преди. Също и чрез резници през март или август (бавно).
Периодът на цъфтене е март/април.
С гъстите си и плътни листа, чимширът е един много красив вечнозелен храст, невзискателен, податлив на всякакво оформяне и за това е един задължителен елемент от озеленяването на вашата градина.
ПАРТЕНОЦИСУС (Дива лоза, лозина) – PARTHENOCISSUS
Семейство Vitaceae, Лозови
Партеноцисусът или по-известен като дива лоза или лозина, е едно от най-колоритните пълзящи растения у нас. Отличава се е извънредно бързия си растеж и е изключително подходящо за озеленяване на балкони, тераси, беседки и огради.
Дивата лоза представлява силно разклонен влечащ храст с дълги клонки, снабдени в повечето случаи с органи за прикрепване за околните предмети. Листата са прости или сложни, изобилни, като на есен добиват особено красива червена окраска. Цветовете са незначителни и връзват изобилни, дребни, тъмносини плодчета.
Дивата лоза не е претенциозна - вирее добре почти на всяка почва, стига да не е много суха. Развива се бързо както на слънце, така и на сянка и за кратко време ще превърне голата ви ограда в жив плет.
Размножава се чрез семена, резници и пресаждане. Резитбата е слаба – само за подмладяване на растението и за неговото почистване. Препоръчва се отстраняването на нежеланите стъбла да става рано напролет.
Дивата лоза е разпространена в различни сортове, но най-популярен е P.tricuspidata с произход Япония и Китай. Много буйно растящ влечещ храст, който се лепи сам на къси разклонени мустачки. Листата са широко яйцевидни, 10-20 см. широки, трилапести, лъскаво зелени, наесен оражевожълти и червени. Цветовете са жълтозелени, явяващи се през юни и юли.
Най-отглежданият сорт дива лоза у нас е Parthenocissus quinquefolia с произход Северна Америка. Представлява бързо растящ влечащ храст с дебели клони, лесно достигащи до върховете на дърветата. По гладки стени не може сам да се лепи и затова иска привързване. Листата са сложни, петлистни, 5-10 см. дълги, тъмнозелени, които наесен стават червени до пурпурни.
С променящите си багри дивата лоза е изключително красив бързорастящ увивен храст, непретенциозен към място и почва и същевременно не изискващ почти никакви грижи. Препоръчваме го на всички, които искат да внесат колорит в своята градина и да предадат живина на своята ограда или балкон.
Бръшлянът – Хедера (Hedera) е увивен или катерлив многогодишен храст. При хоризонтален растеж лесно достига до 30 м дължина, а при вертикален (напр. по стена и др.) може да стигне до 25 м. Бръшлянът е широко разпространен в Европа и Азия, откъдето произхожда. Привнесен е и в Америка и Австралия.
Съществува голямо разнообразие от видове, най-популярен от които е английският бръшлян (Hedera helix). Листата на бръшляна обикновено имат по пет дяла, те са твърди, зелени и през зимата и опадват едва на шестата година. Наблюдава се голямо разнообразие на формата на листата - от обикновено листо във формата на щит до такива във формата на заострена звезда. Краищата им са гладки или надиплени, а на цвят варират от едноцветни до множество комбинации на бяло, кремаво, сиво, зелено и жълто. Видът с най-големи листа е Hedera canariensis. Стъблата са снабдени с малки възли, които в действителност са трансформирани корени, с помощта на които растението се захваща за някаква подпора (стена, дърво, храст). Противно на общоприетото мнение бръшлянът не е паразит, неговите корени не изсмукват хранителните вещества на растението, за което се закрепват, а го използват само за опора. Цъфтежът е през септември и октомври, а самите цветове са зеленикаво-жълти. Специфичните им плодове узряват в края на зимата и началото на пролетта, с което се завършва цикълът на растението.
Бръшляните не са само пълзящи растения. Идеални са също за висящи кошници, или пък за естествено килимче между други растения в градината.
Бръшлянът се адаптира добре и не е взискателен към почвата затова успешно вирее на места с различна надморска височина. Не издържа единствено на големи студове.
За размножаване периодично е необходимо да се отстраняват връхчетата на растението, за да избуява по – бързо. Тези клончета могат да се използват като резници.
При отглеждане на бръшляна в домашни условия е необходимо редовно пръскане на листата с вода, в противен случай листата ще покафенеят. През зимата бръшлянът се нуждае от повече светлина, а през лятото трябва да се избягва директната слънчева светлина. През лятото се полива често за да се поддържа почвата влажна. През зимата поливането се ограничава. На всеки две години, през пролетта, бръшлянът се присажда в по – голяма саксия.
Бръшлянът е чудесно и, може би, малко пренебрегвано декоративно растение за оформлението на огради, градини, паркове, прикриване на предмети и фасади. За разлика от повечето увивни храсти, бръшлянът е вечнозелен.
Пираканта (Pyracantha coccinea )
Семейство Rosaceae, Розоцветни
плодчета. Достига височина 3-4м и се разпростира на ширина 2-3м. Цъфти през пролетта, след което плододава. Плодовете са изключително трайни и ефектни, задържат се и през зимният период. Произходът и е Югозападна Азия и Южна Европа.
Пиракантата е едно непретенциозно, бързо растящо растение, красиво през всички сезони , много подходящо за оформяне на жив плет, а също и за свободно поединично или групово засаждане. Има бодли.
Махония
Mahonia
Вечно зелен храст с родина Северна Америка и Източна Азия, придобил голяма популярност у нас, заради красотата си, своята непретенциозност и устойчивост. Вирее във всякаква градинска почва, включително и варовитата. Използва се за бордюри, живи плетове,в групи, скални кътове и алпинеуми. Вирее на сянка - дори под дървета, но може да се засади и на пряко слънце. Не е необходимо подкастряне- нежеланите клонки се режат през април. Полива се умерено.
Махонията се размножава със семена, стъблени резници и отводки.
Махонията е един от задължителните вечнозелени храсти за всяка градина-цъфтяща красиво през пролетта, с червеникаво-кафяви листа през зимата и в същото време непретенциозна и устойчива към всякакви условия.
Публикации
Всички коментари
